ЦАР КОНСТАНТИН ТИХ

ЦАР КОНСТАНТИН “ТИХ”

ЦАР КОНСТАНТИН ТИХ, РОДЕН В СКОПИЕ, СЕ ПОДПИСВА “ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА БЪЛГАРИТЕ

Възкачва се на престола през 1257 г. и управлява две десетилетия до 1277 г.

Географската област Македония документирано и трайно влиза в границите на Първото Българско царство още в началото на ІХ в.
Тя е част и от Второто българско царство от края на ХІІ до края на ХІV в.

Географската област Македония е средните първи земи, които братята Асен и Петър отвоюват след успешното въстание срещу византийската власт в Търновград от 1186 г. Още през 1191-1195 г. те често атакуват намиращите се под властта на ромеите на македонски територии, като се спускат по долината на Струма. Вече при техника брат цар Калоян (1197-1207) тези земи се присъединяват към царството и се управляват от зависимост от него болярин Добромир Хриз, установен в мощната крепост Просек на р. Вардар.

Търновският владетел Калоян отлично е знаел за своите велики предшественици, създали някогашната огромна Българска империя. В писмата си до папа Инокентий ІІІ той ги иззброява с гордост: „…

Симеон, Петър и Самуил, прародители мои, и на всички останали се грижат на българите…“.

А в писмото си от 27 ноември 1202 г. римският първосвещеник напълно приема версията за връзката на рода на Асеневци с владетелите на Първото българско царство: „…

Петър, Самуил и другите твои знамнопаметни предци….“ За папа Инокентий ІІІ няма никакво съмнение, че Самуил е български цар и предтеч на цар Калоян !

Византийският историк Никита Хониат е категоричен, че през 1205 г. Вардарска Македония е българска, а царски наместник е боляринът Чъсмен, „който бранел Просек и всички тамошни земи били под властта на Калоян”. След това в Македония управляват царските братовчеди Алексий Слав и Стрез, влезли в конфликт с узурпатора Борил веднага след гибелта на Калоян през 1207 г. При цар Иван Асен ІІ (1218-1241) България се разпростира на три морета и географското място Македония е трайно в границите на България.
След смъртта на големия владетел държавата е управлявана от регентствата на малолетните синове от няколко брака и е раздирана от интриги. През септември 1246 г.коварно е отровен първият наследник Коломан І, а на престола се възкачва седем или осемгодишният Михаил ІІ Асен. Възползвайки се от слабостта на воденото от майка му Ирина регентство, страната е коварно нападната от войските на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци. Практически без съпротива са отнети повече завоювани в предишните десетилетия земи в Беломорието и Родопите. Окрилен от действието на лек успех, василевсът превзема Мелник, а след него множество градове Вардарска Македония – Стоби, Скопие, Просек, Велес, Прилеп.

Първата работа на възмъжалия Михаил ІІ Асен е да отвоюва загубените си земи. През 1254 г. българската армия настъпва в Егейска и Вардарска Македония. Историкът Георги Акрополит пише, че „…голямата част от западните области били населени с българи, които много отдавна се отцепили от ромеите.” А българското отвоюване на тези територии прекрасно се илюстрира от известния портрет на цар Михаил ІІ Асен в църквата „Св. Архангели” в Костур (дн. Кастория).

Ако за предходните владетели роднинските връзки с Македония не са показани твърдо, то във втората половина на ХІІІ в. Българското царство се управлява от човек, който със сигурност произвежда оттам. В 1256 г. Михаил ІІ Асен също е убит след заговор и отново е обхваната от междуособици. Това на сцената се появява Константин Тих, който бил виден и уважаван велможа от Скопие. От данните на хрониста Никифор Григора става ясно, че баща му бил българин. Името му вероятно е съкратено от Тихомир, Тихослав или Тихота. Видният чешки учен Константин Иречек изказва интересната хипотеза, че с името Тихомир се нарича доста от българските първенци на Скопската област още в началото на ХІІІ в. като споменават около 1200 г. архонт Йоан Тихомир. Някои учени смятат, че в края на управлението на Михаил ІІ Асен тази област е независима и се намира под управлението на Константин Тих.

Скопският болярин бил с много висок авторитет в българската столица Търновград. „В България имахте тогава – разказва Никифор Григора, – един известен човек на име Константин, по прозвище Тих, който беше далеч пред останалите по умствени възможности и здрава на тялото.” Ето защо българските боляри преминават на негова страна, добавя Георги Пахимер.

Цар Константин Тих се възкачва на трона през 1257 г. и управлява цели две десетилетия до злощастната за него 1277 г., когато е убит при бунта на Ивайло. Доскоро този владетел бе смятан за доста безличен, но вече е доказано, че той успя да възпре амбиците на агресивното Унгарско кралство от запад и да нанесе решителни удари върху Византийската империя. Голямата е нейната победа Особено над ромеите като главнокомандващ на обединените българо-татарски войски, които през 1265 г. разгромяват византийците и за малко не пленяват император Михаил VІІІ Палеолог.

Вследствие на тази победа Българското царство си връща значителни територии, включително отново загубената в края на управлението на цар Михаил ІІ Асен Вардарска Македония. Цар Константин Тих влиза триумфално в родния си град Скопие и това се вижда от един изключително важен исторически документ.
Става дума за т. нар. Виргинска грамота, която притежава дарява в един манастир в Скопие, обширни земи в Скопската и Положката област (днешния район на Тетово и Гостивар). От документа се разбира, че царят лично е посетил тези райони и е наредил да бъде написан документ. В оригинала този пасаж звучи така:

„…Когато слезе царството ми в Долната земя”. Това заварил манастира „Св. Георги Бързи” в Скопие занемарен, срещнал се лично с игумена Варлаам, заявил старите привилегии и дарения, и добавил нови към тях.
Тук е най-важното „Долна понятие земя”, както очевидно през Средновековието се наричали в Търновград македонските области. За да стигнете до Скопие, царят „слязъл” и това показва посоката на движение от север на юг. Явно тези райони се възприемат като неразривна част от царството и са били известни като „Долната земя”.

Но най-интересно е, че това понятие се запазва по време на цялото турско робство и се появява в чак през Възраждането ХІХ в. Един от най-видните просветители в македонските области е родният в Тетово Кирил Пейчинович. В 1816 г. като игумен на важния Марков манастир край Скопие той издава в Будапеща книгата „Огледало”. На първата страница авторът отбелязва, че аз пише на „препростейши и некнижен български език от Долна Мизия”. С понятието „Мизия” византийските историци от ХІІІ-ХІV в., а и от по-късно време, винаги обозначават България. Очевидно това се запазва и през следващите векове, когато жителите на Македония продължават да се чувстват неразделна част от българския народ.

Цар Константин навсякъде отбелязва, че е „цар и самодържател на българите”. Това вижте върху монетите и отпечатайте му. А негов е най-хубавият запазен български царски портрет в прочутата стенописна композиция от Боянската църква (1259 г.). Там скопският болярин е изобразен като български цар заедно със съпругата си Ирина и верния севастократор Калоян със съпругата му Десислава.

проф. Николай Овчаров