Денят на Освобождението на България от османско иго

Денят на Освобождението на България от османско иго  3 март  е  националният празник  на  България от 5 март 1990 г. На този ден е подписан  Санстефанският предварителен мирен договор  за прекратяването на  Руско-турската война  от 1877 – 1878 г., който ознаменува  Освобождението на България . Договорът е подписан на 3 март (19 февруари по  стар стил ) през  1878  г.

Денят на Освобождението на България от османско иго за първия път се чества във  Велико Търново  на 19 февруари (3 март нов стил) 1879 г. Антим I , първи екзарх на  Българската екзархия , тогава председател на  Учредителното народно събрание , отслужва  панихида  в църквата „Св. Богородица“ в присъствието на депутати и граждани.

История на Празника 3 март

Празникът на Освобождението на България за първия път се чества на 19 февруари (3 март нов стил) 1879 г. във Велико Търново. Антим I, екзарх на Българската екзархия и председател на Учредителното народно събрание по това време, отслужва панихида в църквата „Св. Богородица” в присъствието на депутати и граждани.

През 1880 г., 3 март се отбелязва в столицата като  Ден на възшествието на престола на император Александър II , тогавашния руски император. През 1888 г. започнете да се отбелязва като Ден на Освобождението на България от османско иго. Това се променя след 9 септември 1944 г., когато празникът е обявен за шовинистичен и спирала, за да се отбележи. Междувременно единствената значителна промяна с Денят на Освобождението е влизане в Григорианския календар през 1916 г. – денят 19 февруари 1878 г. по стар стил става 3 март по нов стил.

Отново се отбелязва (но не като официален празник) като единичен празник през 1978 г. с решение на Политбюро на Централния комитет на БКП по повод 100-годишната от Санстефанския мирен договор. През 1991 г. Народното събрание Народното събрание решава  Денят на Освобождението на България от османско иго  да стане национален празник и неработен ден.

Руско-Турска Освободителна Война (1877 – 1878)

Кулминацията на българското освободително движение е Априлското въстание от 1876 г. Това е потушено, но „българският въпрос” е вече включен пред света. В защитата на българите се изказват много видими европейци: политика като Уилям Гладстон и Ото фон Бисмарк, творци като  Виктор  Юго, Достоевски, Оскар Уайлд, учени като Дарвин и Менделеев. Свободният печат успя да преобърне общественото мнение дори в страни, склонни да поддържа Османската империя поради своите геополитически интереси.

В същото време Русия има възможност да се върне позициите в Югоизточна Европа, загубени след неуспешната Кримска война. Руската дипломация провежда преговори с останалите Велики сили, като е осигурен неутралитет на Великите сили, с цената на редица компромиси относно бъдещото устройство на Югоизточна Европа.

На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя и веднага започва настъпване на Кавказкия фронт. Тя е обявена с манифест в Кишинев от император  Александър  II. На 27 юни, с десант при Свищов, започват сухопътните операции в днешните български земи.

Модернизираната османска армия е била сериозна воена сила и войната се оказва доста по-дълга и кървава, отколкото очакват първоначално в Санкт Петербург. Българският народ оказва по много начини огромна помощ за крайната победа. Например българското опълчение, създадено от руското командване, участва в най-важното и съдбоносно сражение – героичната защита на прохода Шипка (наричан български Термопили) в Стара Планина през август 1877 г. Атаката на Сюлейман паша срещу този проход е била с ключово значение в започналата османска контраофанзива с цел отхвърляне на руската армия отвъд река Дунав и спечелване на войната. Цялото българско опълчение е в рамките на предния отряд. Паметната битка и победа, отразена във Вазовото стихотворение от „ Епопея на забравените “, остава завинаги част от българското самосъзнание.

Към края на 1877 г., след друга историческа победа – при Плевен, руското върховно командване решава, че от политическата точка е важна войната да приключи не по-късно от зимата на 1878 г. С тази цел е планирано общото настъпване към Южна България през Стара Планина. Решаващите сражения при София, Шипка-Шейново и Пловдив водят до пълна военна победа.

Санстефанският Мирен Договор

На 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. е подписан Санстефанският мирен договор между Русия и Османската империя. Така се слага край на войната, а България се появява на картата на Европа.

Санстефанският мирен договор е подписан  в градчето Сан Стефано  (дн. Йешилкьой на картата долу) от граф Н. Игнатиев и Ал. Нелюдов от руска страна, и Сафет паша и Садулах бей – от турска.

Договорът от 3 март е прелиминарен  – т. е. предварителен и подлежи на одобрението на останалите велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със своето народно управление и войска. Площта му е над 170 000 кв. км.

Англия и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанския договор. По тяхна инициатива той е ревизиран и заменен с  Берлинския договор  през юли 1878 година.

Договорът пет България да бъде разделена на части – Северна България и Софийския санджак, формиращ васалното Княжество България, което плаща ежегоден данък на турския султан, има своя милиция и се ръководи от княз, избиран от народа, но със съгласието на Великите сили и султана; земите между Стара планина и Родопите се обособяват в отделна автономна област с име Източна Румелия, управлявана от генерал-губернатор, назначен от Високата порта; Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя под пряката власт на султана; градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Северна Добруджа. Макарта на Берлинския договор е решена да има голямо разочарование, което вече е включено в началото в Третата българска държава.

Връх Шипка

На 26 август 1934 г. цар Борис Трети открива високия над 30 м  паметник на свободата на връх Шипка  – един от символите на Освобождението. На откриването присъстват над 100 000 души.

Върхът, където е днес Паметникът на свободата, се нарича вр. Свети Никола до 1951 г., когато с указ му е дадено ново име – връх Столетов (с името на генерал Николай Столетов, командирът на Шипченския отряд). По това време връх Шипка е името на върха, където е главното командване при отбраната на прохода. Той се намира на север от главното било и превала на прохода с височина 1232 м. През 1977 г. е връх Столетов е преименуван на Шипка (1326 м.), а истинският връх става Малка шипка.

Бронзовият Лъв На Паметника На Свободата

Интересна история е свързана с това в каква посока гледа лъвът на паметника. Според първия проект на върха на пресечената пирамида трябва да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Той вече е отлят в Софийския военен арсенал с тегло 28 тона, и трябва да се пренесе на върха на части, за да се сглоби като обемен пъзел.

Мулета и катъри изтеглят лъва до върха и когато се умуват като 8-метровия цар на животните да бъде качен на кулата, румънското правителство протестирало, че България изглежда да проявява териториални претенции към северната съседка, ако българският национален символ гледа в тази позиция. Този Министерски съвет реши лъвът да се постигне на юг, но се радват на Гърция и Турция. Намеквало се е, че с този българин търсете реванш за Ньойския договор. Заради международния натиск политиците не се прекланят и свалят лъва от върха на паметника, „поставят” го на козирката над главния вход от северната страна, обърнат на запад. Това дошла остра реакция от Сърбия, като сръбският посланик връчил официална нота.

“Погледът на българския лъв на запад пречел на двустранните отношения между двете страни”.

Министерският съвет реши лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите. Говори се, че след това решение българите приели всичко на шега. Те се шегуваха, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите в него са неми и не могат да протестират, а кабинетът на двама министри се занимавали с „въртенето на лъва във служебните позиции на света…”