Третото българско царство

Възстановяване на българската държавност и национално обединение

Третото българско царство започва с подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г., който слага края на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.). Войната, водена от Русия с подкрепата на Румъния, Сърбия и Черна гора, е кулминацията на дългогодишната борба за освобождението на българските земи от османското владичество. Началото на тези борба е дадено след Априлското въстание през 1876 г., организирано от Гюргевския революционен комитет. Макар въстанието да завършва с неуспех, то привлича вниманието на европейската общественост към българския въпрос и подготвя почвата за последвалата война.

Санстефанският мирен договор и неговото значение

Санстефанският мирен договор очертава границите на една голяма българска държава, която включва територии от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Бяло море. Тези територии обхващат не само Мизия, Тракия и Македония, но също така и Родопите, Пирин и част от Северна Добруджа. Въпреки това, международната реакция към договора е противоречива. Великите сили – Великобритания, Австро-Унгария, Франция и Германия – се противопоставят на нарастващото се влияние върху Русия на Балканите. Това довежда до свикването на Берлинския конгрес през юни 1878 г.

Берлинският договор и териториалните промени

Берлинският договор, подписан на 13 юли 1878 г., налага значителни териториални ограничения върху българската държава. Новосъздаденото Княжество България обхваща само земите между река Дунав и Стара планина, заедно със Софийското поле, и остава васално на Османската империя. Южните български земи са обособени в автономната област Източна Румелия с административен център Пловдив, докато Македония и Одринска Тракия остават под пряка османска власт. Северна Добруджа е предадена на Румъния, а областта около Ниш – на Сърбия.

Учредяване на българската държава: Търновската конституция

На 16 април 1879 г. във Велико Търново е свикано Първото Учредително Народно събрание , което приема Търновската конституция – един от най-демократичните основни закони на своето време. Конституцията установява принципите на разделение на властта, народен суверенитет и широки граждански права. Законодателната власт е съсредоточена в ръцете на княза и Народното събрание, а изпълнителната власт – в правителството, назначавано от княза.

Управлението на княз Александър I Батенберг (1879–1886)

Първият княз на България – Александър I Батенберг , изправя държавата пред редица предизвикателства. Едно от най-значимите събития през това управление е Съединението на Княжеството България и Източна Румелия, провъзгласено на 6 септември 1885 г. в Пловдив. Това събитие се случва без съгласието на Великите сили и предизвиква Сръбско-българската война (ноември 1885 г.), в която българската армия извоюва славна победа при Сливница. Съединението утвърждава България като важен фактор на Балканите, но същевременно води до натиск с Русия, който постепенно оттегля подкрепата си за Александър Батенберг. През 1886 г. той е принуден да абдикира след преврат, организиран от офицери, лоялни на Русия.

Управлението на княз (по-късно цар) Фердинанд I (1887–1918)

През 1887 г. Третото Велико Народно събрание избира за княз Фердинанд I Сакскобургготски. Въпреки това липсва международното признание, той успява да укрепи държавата и да затвърди позициите на България на Балканите. На 22 септември 1908 г. в Търново Фердинанд провъзгласява независимостта на България, която става Царство България. Това събитие е подкрепено от сложната дипломатическа игра и нарастващото влияние върху страната в региона.

През първите десетилетия на XX век България активно се стреми към национално обединение на всички български територии, останали извън нейните граници. Това води до участието на страната в Балканските войни (1912–1913) и Първата световна война (1914–1918). Въпреки някои значителни военни успехи, България не успява да постигне своите цели. Ньойският договор от 1919 г. води до загубата на територии и тежки репарации, което нанася сериозен удар върху националния дух.

Управлението на княз Цар Борис III (1918–1943)

Цар Борис III, пълното му име Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски, е роден на 30 януари 1894 г. в София. Той е първородният син на цар Фердинанд I и царица Мария-Луиза. Още от млада възраст Борис е възпитан в духа на дълга и отговорността към българската държава. Завършва военното си образование и се подготвя за наследник на престола.

Борис става цар на България на 3 октомври 1918 г., след абдикацията на баща си, цар Фердинанд I, в края на Първата световна война. Това се случва в един от най-трудните периоди за страната – Ньойският договор (1919 г.) налага тежки репарации и териториални загуби, които водят до икономическа криза и национален упадък.

Цар Борис III успява да стабилизира България в условията на политическа нестабилност и силно разединение между политическите партии. Между 1920-те и 1930-те години страната преминава през няколко преврата и социални катаклизми. Борис III работи активно за укрепване на монархията и често играе ролята на посредник между различни политически групировки.

През 1934 г. след Деветнадесетомайския преврат на Борис III за утвърждаване на своята власт, като постепенно ограничава влиянието върху партиите. През 1935 г. той установява личен режим, който се отбелязва с централизация на управлението. Тази политика спомага за известно стабилизиране на страната.

Една от основните задачи на цар Борис III е да преодолее изолацията на България след Първата световна война. Той води балансирана външна политика, търсейки добри отношения както със западните демокрации, така и със съседните държави.

С началото на Втората световна война (1939 г.) България попада под натиска на големите сили. През 1941г. страната се присъединява към Тристранния пакт (съюз с Нацистка Германия, Италия и Япония), но Борис III успява да запази България извън прякото участие в бойните действия. Това е изключително постижение, особено в контекста на натиска от Германия.

Спасението на българските евреи

Едно от най-значимите постижения на цар Борис III е спасяването на близо 50 000 български евреи от депортацията в нацистките лагери на смъртта. Въпреки силния германски натиск, Борис и българското общество успяват да предотвратят тази трагедия. Това действие в историята остава като един от малкото примери за успешна съпротива срещу Холокоста.

Последни години и смърт

През 1943 г., след срещата с Адолф Хитлер, здравословното състояние на цар Борис III внезапно се влошава. Той умира на 28 август 1943 г. при мистериозни обстоятелства, като причината за смъртта му остава спорна (официално се посочва сърдечен удар). Неговата смърт е тежък удар за България, тъй като той е възприеман като обединителна фигура и символ на стабилност.

Цар Борис III е запомнен като мъдър и дипломатичен владетел, който успява да навигира България през едни от най-трудните периоди в нейната история. Той е уважаван както от привържениците на монархията, така и от широките слоеве на обществото. След смъртта му престолът е наследен от неговия син Симеон II, който обаче е само на 6 години, което  довежда до създаването на регентския съвет.

Политическият живот на Третото българско царство (1878–1944)

Политическият живот на Третото българско царство е динамичен и белязан от значителни промени, които отразяват както вътрешните обществени процеси, така и влиянието на външните фактори върху развитието на държавата. Периодът от Освобождението до края на монархията (1878–1944) преминава през различни етапи – от началната фаза на изграждане на държавните институции, през политическа нестабилност, до консолидацията на властта в ръцете на монарха.

1. Учредяване на политическата система

След Освобождението и подписването на Берлинския договор (1878 г.), политическата система в България започва да се изгражда на основата на приетата през 1879 г. Търновска конституция. Тя е сред най-демократичните за своето време и въвежда принципа на разделение на властите, свобода на словото, печата и сдруженията. Законодателната власт се осъществява от княза (по-късно царя) и Народното събрание, което се разделя на Обикновено и Велико Народно събрание. Изпълнителната власт е съсредоточена в правителството, назначавано от монарха.

Политическият живот се характеризира със сблъсъка между две основни групи – либерали и консерватори. Либералите, водени от Стефан Стамболов, се стремят към ускорена модернизация на страната и демократично управление. Консерваторите, от своя страна, залагат на умерени реформи и по-тясно сътрудничество с чужди монархии.

2. Управлението на Стефан Стамболов (1887–1894)

Стефан Стамболов, като министър-председател, играе ключова роля в укрепването на държавната власт и развитието на българската икономика. Неговото управление е белязано от авторитарни методи, насочени към ограничаване на руското влияние в България и изграждане на независима външна политика. Вътрешната политика на Стамболов включва насърчаване на индустрията, модернизация на инфраструктурата и укрепване на армията. Въпреки успехите му, неговите репресивни методи срещу опозицията водят до нарастващо недоволство и в крайна сметка до неговото отстраняване.

3. Парламентарна демокрация и политическа нестабилност (1900–1919)

Началото на XX век е период на парламентарна демокрация, но същевременно е белязано от чести правителствени кризи и нестабилност. Политическите партии се множат, а ключови фигури като Александър Малинов и Васил Радославов играят важна роля в управлението на страната. България се включва в Балканските войни (1912–1913) и Първата световна война (1914–1918), което води до значителни териториални загуби и тежки икономически последствия. Националните катастрофи засилват вътрешнополитическото напрежение.

4. Личният режим на цар Борис III (1918–1943)

След края на Първата световна война и абдикацията на цар Фердинанд I, цар Борис III наследява престола в един труден период за страната. Първоначално България функционира като парламентарна монархия, но с времето Борис III постепенно консолидира властта си. През 1935 г., след Деветнадесетомайския преврат и последвалите събития, царят установява личен режим, който се характеризира с централизация на властта и ограничаване на политическите свободи.

Въпреки авторитарните аспекти на режима му, Борис III успява да стабилизира страната и да избегне по-сериозни вътрешни конфликти. Той води балансирана външна политика, търсейки добри отношения както с Германия, така и със западните демокрации и Съветския съюз.

5. Политическият живот през Втората световна война (1939–1944)

С началото на Втората световна война България се озовава под силен натиск от страна на Германия. През 1941 г. страната се присъединява към Тристранния пакт, но Борис III успява да избегне прякото участие на България във военни действия. Въпреки това, политическият живот в този период е строго контролиран, а опозиционните партии са подложени на репресии. След смъртта на цар Борис III през 1943 г. настъпва период на нестабилност, който завършва с Деветосептемврийския преврат през 1944 г. и установяването на комунистически режим в България.